Днес попаднах на тест в интернет "Коя професия е вашето призвание", обикновенно се заигравам с подобни тестове, повечето са откорвенно глупави и в тях няма доза истина, но стават да разнообразиш монотонността в офиса. Понякога ги използвам да задоволя нездравословното си любопитство, а понякога за да затвърдя теорията си по определена тема. Обикновено е първото. Днес обаче реших да направя теста, защото винаги съм имала чустовото, че призванието ми е някъде другаде, а не в това с което се занимавам. Не ме разбирайте погрешно, обичам работата си, обожавам я всъщност, динамична е, днешния ден никога не е като вчерашния, от време на време ти дава възможност да пътуваш по света, всеки ден научаваш нещо ново, и работата с хора е доста възнаграждаваща (образува ти нерви, ха ха). И така, обичам работата си, но винаги някъде дълбоко в душата си съм искала да се занимавам с нещо различно, нещо творческо, нещо което ще правя от любов, а не за пари. За съжеление, или не, все пак ми се налага да работя и за пари. Да се върнем на теста, отговорих на 10 въпроса свързани с характера и начина ми на мислене, за не повече от 5 минути имах резултат "Вашето призвание е писател". А така....искаше ми се да изкрещя "знаех си, знаех си". Истината е, че аз не мога да пиша, правописа ми е под всякаква критика, за граматиката и дума да не става, знам отлично къде да слагам пълен и непълен член в английския език, но на български така и не го научих....да да знам елементарно е, но за мен си остава мистерия. Все още не мога да се отуча от гадния навик да пиша на български с латински букви (това май е обща черта на няколко поколения), възмущавам се, но и аз го правя. На кратко, не ставам за писател! Обаче ми се пише, много ми се пише, предполагам имам нужда да споделям, да излея душата си както се казва......но да не изпадаме в депресии, да се върнем на темата.
Когато сте били малки, сигурно много пъти сте си задавали въпроса "Какъв искам да стана когато порастна?"Спомняте ли си какви идеи ви се въртяха из главата тогава? Инересно ми е дали някой в действителност е станал това, за което е мечтаел когато е бил на 5? Аз лично, нямам реален спомен, каква съм искала да стана, или по точно май съм искала да стана много различни неща. Знам със сигурност, че в първи клас си падах по братя Аргирови, дори бях тайно влюбена в Светослав, предполагам това ме е карало, да мечтая за голямата сцена. Година или две по-късно, имах кратко участие в пиеса на Сатиричния Тетър, тогава със сигурност съм искала да стана актриса. Горе долу по същото време започнах и уроците по пиано, не знам дали исках да стана пианистка, но тогава си падох по съседа Мишо, който беше с няколко години по-голям от мене, и до ден днешен е много добър музикант. Пианото го зарязах чак на 18 години, бях станала доста добра, сега не съм сигурна, че още познавам нотите. В квартала, в който живеех като дете, имах приятелка, която беше малко по-голяма от мене и пишеше книга. Пишеше я в една тетрадка, обикновенна, бяла, малка с широки редове (то тогава нямаше други). Помня, че бях ужасно впечетлена, и много исках да бъда като нея. Не съм сигурна, но май направих един или два опита, дори стихове писах, жалко, че нищо не е запазаено.
В тинейджърските си години исках да стана актриса, после режисьор. 12ти клас, в Америка, дори взимах уроци по актьорско майсторство, снимахме аматьорско сериалче, и музикален видеоклип, още ги имам някъде из мазетата, на VHS.....
Като се замисля, колко неща съм изпорбвала, трудно мога да се сетя за всичките. Каква обаче наистина исках да стана, когато порастна голяма? По малко от всичките тези неща, а също и булка, и майка, готвачка, фризьорка.....тези май съм ги постигнала, последните две, не професионално, а по задължение.
Днес, двадесет и няколко години по-късно имам туристическа агенция. Създадоха я майка ми и баща ми, от нулата, за да имам аз някакво бъдеще. Никой никога не ме е карал да започна работа при тях, то някак дойде съвсем естествено. Когато се върнах в България, на 17 години, току що завършила гимназия, се колебаех дали да уча информационни технологии (това незнам от къде ми беше дошло) или управление на туризма. По това време, туризма не беше популярна специалност, прецених, че все пак ще имам някакво предимство с подобна професия. А и все пак имах гарантирано работно място след като се дипломирам. Избрах лесното. Бъдеще, за което нямаше нужда да се боря, родителите ми се бяха преборили вместо мене. Не съжелявам, никога не съжелявам за нещата от миналото, за изборите които съм направила, няма смисъл, за времето си те са били правилни.
Сега имам 2 дъщери, те също като мен мечтаят за много неща, някои доста абсурдни. Смятам обаче да ги оставя сами да намерят пътя си. Не искам да им казвам кое е правилно и кое не, кои поприща са достижими и кои не. Лошото е, че днешните момичета май мечтаят единствено да станат кифли, надявам се съм ги възпитала, да не гледат в тази посока. Когато си на 5 няма невъзможни неща, защо да не е така и когато си на 35. Дали не е дошло времето, в което ние възрастните да си спомним в какво сме вярвали като деца. Защо да не се опитаме сега да станем пистели, артисти или космоновти? Твърде късно ли е да започнем да преследваме мечтите си, които сме изоставили, защото с годините са ни се сторили нереалистични? Не е ли най-важното да се чустваме щастливи всеки ден?..... за съжеление обаче трябва и да се яде.
Когато сте били малки, сигурно много пъти сте си задавали въпроса "Какъв искам да стана когато порастна?"Спомняте ли си какви идеи ви се въртяха из главата тогава? Инересно ми е дали някой в действителност е станал това, за което е мечтаел когато е бил на 5? Аз лично, нямам реален спомен, каква съм искала да стана, или по точно май съм искала да стана много различни неща. Знам със сигурност, че в първи клас си падах по братя Аргирови, дори бях тайно влюбена в Светослав, предполагам това ме е карало, да мечтая за голямата сцена. Година или две по-късно, имах кратко участие в пиеса на Сатиричния Тетър, тогава със сигурност съм искала да стана актриса. Горе долу по същото време започнах и уроците по пиано, не знам дали исках да стана пианистка, но тогава си падох по съседа Мишо, който беше с няколко години по-голям от мене, и до ден днешен е много добър музикант. Пианото го зарязах чак на 18 години, бях станала доста добра, сега не съм сигурна, че още познавам нотите. В квартала, в който живеех като дете, имах приятелка, която беше малко по-голяма от мене и пишеше книга. Пишеше я в една тетрадка, обикновенна, бяла, малка с широки редове (то тогава нямаше други). Помня, че бях ужасно впечетлена, и много исках да бъда като нея. Не съм сигурна, но май направих един или два опита, дори стихове писах, жалко, че нищо не е запазаено.
В тинейджърските си години исках да стана актриса, после режисьор. 12ти клас, в Америка, дори взимах уроци по актьорско майсторство, снимахме аматьорско сериалче, и музикален видеоклип, още ги имам някъде из мазетата, на VHS.....
Като се замисля, колко неща съм изпорбвала, трудно мога да се сетя за всичките. Каква обаче наистина исках да стана, когато порастна голяма? По малко от всичките тези неща, а също и булка, и майка, готвачка, фризьорка.....тези май съм ги постигнала, последните две, не професионално, а по задължение.
Днес, двадесет и няколко години по-късно имам туристическа агенция. Създадоха я майка ми и баща ми, от нулата, за да имам аз някакво бъдеще. Никой никога не ме е карал да започна работа при тях, то някак дойде съвсем естествено. Когато се върнах в България, на 17 години, току що завършила гимназия, се колебаех дали да уча информационни технологии (това незнам от къде ми беше дошло) или управление на туризма. По това време, туризма не беше популярна специалност, прецених, че все пак ще имам някакво предимство с подобна професия. А и все пак имах гарантирано работно място след като се дипломирам. Избрах лесното. Бъдеще, за което нямаше нужда да се боря, родителите ми се бяха преборили вместо мене. Не съжелявам, никога не съжелявам за нещата от миналото, за изборите които съм направила, няма смисъл, за времето си те са били правилни.
Сега имам 2 дъщери, те също като мен мечтаят за много неща, някои доста абсурдни. Смятам обаче да ги оставя сами да намерят пътя си. Не искам да им казвам кое е правилно и кое не, кои поприща са достижими и кои не. Лошото е, че днешните момичета май мечтаят единствено да станат кифли, надявам се съм ги възпитала, да не гледат в тази посока. Когато си на 5 няма невъзможни неща, защо да не е така и когато си на 35. Дали не е дошло времето, в което ние възрастните да си спомним в какво сме вярвали като деца. Защо да не се опитаме сега да станем пистели, артисти или космоновти? Твърде късно ли е да започнем да преследваме мечтите си, които сме изоставили, защото с годините са ни се сторили нереалистични? Не е ли най-важното да се чустваме щастливи всеки ден?..... за съжеление обаче трябва и да се яде.
